Hello pt2

С роднините празнуваме рождението на един прекрасен човек-мен. Тъ, още ги чакам да се появят де, но те и без това винаги закъсняват. Не ми е особено празнично. Днеска бях по-голяма лигла от обикновено. От всяко нещо, рев. Да. 

Та, живота напоследък не е толкова лош. Слушам си 8tracks денонощно, даже sleep timer си пуснах снощи. 

Подръка на баба ми беше офис стол, понеже моя *ши паднеш и ше си разбиеш главата* мда. И кому беше нужно? Аз исках само един плейстейшън! Хах. Само. Ама неее. Трябва детето да има стол! Понеже аз не ставам от него, разбираш ли. 

След като писах първия hello пост, сутринта беше много хубава. Имаше слънце, което ми изгряваше буквално в очите. Дните от тогава не са ми направили особено впечатление. И btw, на капачката на един куинс, който пих вчера пишеше, цитирам: Не Се Оплаквай. Та tbh и аз бях решила да се опитам да го практикувам пък ще видим какво ще излезе. 

Искам да се погваля, че днес си сложих очна линия толкова перфектно, че е чак нереално, заклевам се. Много съм гордо ;3

Тъй като нашия клас по някакъв начин ще си говорим и пишем и etc с някакви деца от Гана, ikr? Една от нашия клас щеше да прави презентация и всеки и праща снимка и кратко описание. Снимката ок, пратих я, ама като се замислих, вече не знам как да се представя. Знам, че обичам ездата, музиката, филмите, сериалите и .. дотам. Няма нещо свързано с мян, което да не прави мен вече или съм прекалено и аз незнам, за да го видя. Честно, не мислях, че съм станала толкова mainstream teen. Винаги съм миалела по един малко изкривен начин и може би това е било по-различното, но сега не съм нищо. Когато си имах twilight, тогава имах героите, каста, самия филм, историята и всичко. Докато сега [..]

Както и да е. 

Hello

От векове не съм писала нов пост. 

А пък и е шест сутринта. 

Два дни след рождения ми ден.

*Честитка за мен на патерица.*

Живота е много монотонен в момента. Няма нищо ново. Или вълнуващо. Или достатъчно добро, че да пиша за него тук. 

Мисля,че наистина си губя времето и след десет години може би ще осъзная, че вече няма да си ги върна тези години. Тъжно е. Спомням си, все едно беше вчера, януари и първия пост. Бях много развълнувана и много иксках да намеря нещичко, за което да пиля на главата на хората в интернет и в реалността. Всъщност съм станала много скучна. Незнам от депресията ли е тва или и аз незнам, ама не виждам накъде вървя, ако мога така да се изразя. Не виждам смисъл. Чувствам се много променена, но всъщност не е така. Не мисля, че ще изкарам така още много. В смисъл, досега винаги съм си имала някое favorite show or sth, like an otp. И сега наистина съм загубила цялата енергия, която влагах в тези неща. Мисля, че съм загубила и желанието за това, което ме оставя без нищо. 

В последните няколко години си живеех чудничко, може би от части защото живеех в книгите и филмите, а не в реалността. По онова време имах ужасно много от всичко, а не мисля, че го осъзнавах. Сега, липсата на това оптимистично аз, съм останала без нищо. Чувствам се така отвратително, както никога досега. И то не е отвратително чувство, ами е просто празнина. И вече  не знам как да запълня тази дупка. 

Чудесен пост, няма що. Хах, i hate my life. 

"You think you know death, but you don't, not until you've seen it, really seen it... And it gets under your skin and lives inside you. You also think you know life, stand on the edge of things and what you go by but you're not living it, not really, your just a tourist, a ghost, then you see it, really see it, it gets under your skin and lives inside you, and there's no escape, there's nothing to be done, and you know what it's good, it's a good thing, and that's all iv'e got to say about it."

take my hand tonight. let's not think about tomorrow.

lionheart or not?

.подозрително много от постовете ми си остават чернови, които никога на публикувам. Което е тъжно. Не намирам това убежище в думите вече. Премислям всичко по няклко пъти и просто не се получава. А всички около мен просто очевидно не ги интересува, че от 15ти съм излезнала точно три пъти, като едното беше до село. Така че то брои ли се? Предполагам, че не.
Измъчвам се със сериали и се опитвам да се откъсна от реалността колкото се може по-далеч. Не искам вече да съм аз и да съм на това място, от което не съм мръднала от два месеца. Може би ми дойде в повече. Незнам точно кое, но трябва да е така. Иначе не мога да си го обясня. На практика от два месеца не съм се чувствала себе си. Не бях осъзнала колко много се бях привързала към живота. Обикновеното аз е много антисоциално, не особено ентусиазирано, докато не му пуснеш сериал или някоя сносна книга, смръщено и дразнещо се същество. Но през няколкото неуспешни опита да възродя от пепелта блога, сближаването със спорта, за който портмонето ми се изпразваше всяка седмица, и изненадата, когато осъзнах, че с мони сме станали най-близкото, което аз мога да докарам за приятелство, имам чувството, че станах много жизнена, весела, влюбена във всичко и всеки. Но след това всичко се сгромоляса по-дълбоко отколкото някога е било и вече не мисля че нещата могат да станат много по-зле. Точно, когато куражът и самочувствието ми за способностите ми растеше главоломно, всичко започна бавно, парче по парче да се срутва.
Много хора ме питат защо изобщо влагам толкова много енергия, страст и пари в ездата. Ами незнам. Това просто в един момент стана такава част от живота ми, бях тотално влюбена в красотата и грацията, на която бях способна, по време на уроците, във възможността да се доближа до създание, което ми помагаше да летя. Честно, много ме дразни, когато някой ми каже'ми ти що просто не караш колело, нали поне няма да чистиш след него.'еми не. Не е същото откъдето и да го гледам. Може да съм супер мързелива и супер негрижовна към себе си, нещата си и другите хора. Но когато опре до грижата за животно, не мога да се удържа. Залива ме едно такова приятно чувство, когато се грижа за животно, било то морско свинче или кон. Да, грижите са ужасно много, но пък си заслужава. Както гласеше една снимка във инстаграм, (оу да, имам инстаграм, щото снимам цветя, простащини и селфита не за пред хора) hirses give us the wings we lack. Тъ и аз във тон с това и с любовта към всичко свързано със тоя спорт, това че в началото бях на ръба да се откажа, но се оказах по-решителна, отколкото очаквах да съм. Влезе ли ти веднъж под кожата това е. И сега. Сега просто много ми липсва. Ужасно много. Знам, че звуча като откачалка ама това е едната причина, поради която не искам да ходя на море. Не искам да забравям чувството, което изпитвах. Защото обикновено така се случва всичко. Изплъзва се и после ми коства нечовешки усилия да си върна познатото усещане, което дълго не съм изпитвала.
Объркана съм, но пък какво от това. Нали е лято. Това трябва да ме наорави ужасно щастлива, но всъщност ме плаши. Защото отново е средата на юли. И вече незнам къде наистина отлетя тази година.
Не е реално колко е крехък животът обаче. Едно обръщане и може вече да си мъртъв. Много трудно приемам идеята, че някой, който съм обичала, пряко или косвено, вече не е тук. Знам, че никога повече няма да ги видя, но чувството е много странно. Хем са там, хем ги няма. Спомените се разбъркват с настоящето и всичко става на каша. В един момент започваш да приемаш идеята и накрая рядко се сещаш за тях. Но когато си спомниш какви хора са били, всички спомени, които са ясни като бял ден изплуват и накрая всичко те смазва със силата си.
И това е. Хората си отиват. И най-парадоксалното е че живота продължава по абсолютно същия начин, както и когато тези хора са били живи.
И това е всичко. Незнам. Честно. Иска ми се да ревна, или да се засмея. Нещо. Защото усещам как всичко това се натрупва. Напластява се и когато пожелае да излезе наяве няма да е красиво.
И ще ставам психиатър. Решено е.

huh, вече ще внимавам какво говоря. Тъ, с мони си говорехме, щото на нея точно ѝ бяха дали новия iphone, щото на стария нещо не работеше, и аз нали викам а дали и моя екран е стъклен? ДА. По трудния начин го разбрах. Всичко започна тогава, когато за нещастен случай тате мке закара на тренировка, и аз бях с едно яке с джобеве, които бяха с едно копче и си бях набутала портмонето  тухлата в единия и телефона със слушалките в другия. И точно нали започвам да си вадя нещата от чантата и забелязвам, че портмонето го няма. Защото кристина е крайно време да си загуби и главата. И изобщо не ми светва, че нали аджеба трябва да си изпразня джобовете от всичко ценно и тогава да хукна наобратно към колата. Е, ударих му един хубав сприн, до прекрасния момент, в който телефончето се измъква от джоба, пада и му пада батерията. Но аз нали не обърнах никакво внимание на това дали е здрав, само си го събрах и продължих да тичам. След това остановявам, че съм го оставила на седалката на колата, разбираш ли. Тате се дотътри и ми отключи да го взема, и после след тренировка се прибирам и си включвам мобифона да слушам музика. И какво да видя? Екрана му беше прекрасно пукнат, точно посредата. И си мисля, как изобщо мога да съм толкова залухава да не го видя по-рано. Разбира се, имаше и момент, в който направо ми идеше да легна пред трамвая и да ме смаже възможно най-бързо. Но неее.. Та, това беше стара история, от една сряда (да, все още помня кога си строших така брутално екранчето на скъпия ми джисием), но реших да я споделя, тъй като и без това незнам как не съм писала от толкова време. Опитвам се да съм постоянна, но не ми се отдава особено.

И тъй, като лошите неща никога не идват сами.. Имам тройка по география на природата на България, и да, незнам къде са чепеларските възвишения. Та, сега вече желанието ми да свърша срока по география с 6 се изпариха завинаги. Но сега ще ме изпитва на население, та поне там да имам късмет и да не се издъня. Защото учих, което като се замисля не се е случвало от началото на 9ти клас.

Но, не си прекарвам толкова зле. Поне ноктите ми най-сетне започват да добиват някаква човешка форма, защото имеше един момент, когато бяха по-грозни от тези на самара. хихи, знам, че няма такива. Това е идеята. Гледах the ring 1 и 2 и беше супер за страшен филм. защото аз съм много плашлива по принцип. Да се похваля, че това е първият страшен филм, който съм гледала сам сама. И на първия много се наплаших, ама после установих, че вече си намерих към кой да си адресирам репликите, когато си приказвам сама. Мда, и установих, че искам да влезна в психиатрия, и после мони и фоти ми казаха, че ще ставам психолог. Тъ, това беше странно, защото аз не обичам да слушам как някой ми се оплаква, повече обичам аз да се оплаквам. Да се върнем на филма. Вторият беше малко хаотичен, но добавяше към историята, не го разбрах напълно и беше много труден филм, върху който да се съсредоточиш, но не беше зле, не беше и толкова страшен. От първия те побиват тръпки, но от втория [...]

good night and i hope samara visits you tonight!
just kidding, she won't.
i should stop.
yea.
b.

wish to be worth it.

Започвам да се чудя има ли смисъл да опитвам си върна нещо, което от одавна смятам за загубено. Блога например. Незнам как преди с такова желание и ентусиазъм от най-тъпата случка извличах нещо значимо. А сега не върша нищо друго освен да се оплаквам как не мога да постигна нищо. И не става въпрос само за постовете. Имам чувството, че сама си се прецаквам. Не само в училище, ами и в живота като цяло. От близо 2 годими уча в това училище и познавам към 40 човека, като 30 са от моя клас, ако ме разбираш.
Нещо настроението ми се скапало и много се сдухвам като видя влюбени да се разхождат и да си се прегръщат и да се лигавят. Дразня им се, ама не защотот съм коравосърдечна, ами защото и аз искам. Искам ди си имам някой, който да си го гушкам нон стоп и всичко. Това си говорихме с Герито вчера. Защо, аджеба, останалите заслужават повече от нас? Аз, разбира се, успях да изтъкна 93778365874658743657 причини за себе си, но това само още повече ми скапа деня. Затова реших да спра да мисля толкова много, за това как точно изглеждам в чуждите очи. Не че се влияя толкова от мнението на другите за мен, но ми е важно да съм достатъчно добра във всичко. Знам, че е глупаво и че никога няма да стане. Опитвала съм се неуспешно да се променя, но това нещо доведе до извода, че хората не се променят толкова лесно. Даже понякога изобщо. Да, мисленето може да се отклони от темата, но не мисля, че можеш да накараш себе си да се промениш.
Преди тате ми разправяше как рутината те поглъща и нямаш време за нищо. Е сега вече му вярвам. Последните няколко седмици бяха точно това. Една скучна рутина. Тренировка-душ-училище-сън. И после в събота с Гери навън целия ден. И неделята с мама някъде навън и след това чистене с прахосмукачката. Незнам как чак сега го осъзнах. Но може би чак сега имах достатъчно време да седна и да се замисля върху нещата, които правя и дали изобщо осъзнавам че ги правя или всичко вече е на автопилот. Но до края нани нямам против да е така. Защото така времето минава много, ама наистина много бързо. Дори в четръртък, когато имаме 4 разказвателни и едни прекрасни 8 часа. Друг е въпроса, че си проспивам живота. Но трябва да спра да бъда такава песимистка. Остават ни близо 2 месеца училище и след това вече ще си живея като хората.
Тази седмица пак почнах да си пускам 8tracks и си обогатявам плейлистата с всеки изминал ден, което е хубаво. Мисля.
Да..точно преди великденската ваканция ще ни връщат тестовете по география, а аз мисля, че яко съм се *извинявам се за езика* осрала на тоя тест. Учих, но явно от напрежение ли, незнам и всичко, което 2 минути преди звънеца знаех като песен, си беше отишло завинаги. Та трябва да се стягам по география, а нещо на мен България не ми върви, та незнам как ще го кретам натам. Май месец, в една и съща седмица са ни и двете класни, бел и математика и да се надявам да се окопитя и да започна да уча, че учебник не съм отваряла от толкова много време, че чак ми става лошо като се замисля.
Друго нямам какво да кажа, възможно е, повтарям, само е ВЪЗМОЖНО да пиша пак скоро ако намеря малко време и муза, нооо най-верочтно пак ще си намеря оправдание, повече за пред себе си, отколкото за пред другите.
Та, лека и мека на всички.

fyi.

Напоследък мисля за толкова много неща, че имам чувството, че черепа ми ще се пръсне всеки момент. А не е да кажеш нещо смислено, ами са пълни простотии. А трябва да спра да премислям всичко, защото не всичко в толкова сложно, колкото си мисля че е. Правя си всичко толкова заплетено и сложно, а всъщност хич не е така. Несъзнателно се питам какво ще стане ако направя това или онова и това ме изнервя ужасно много. А трябва да спра. Но незнам как се спира нещо такова. А може и да нямам желание да спра, не знам точно. А и няма кой да питам за него толкова безсмислено и трудно в същото време.
Голям проблем ми е, че непрекъснато си намирам оправдания. За каквото се сетиш. От това защо съм гледала еди какво си, до това какво мисля за даден човек. Искам да не правя това вече. Изнервя ме ужасно, а и не мога да до намирам извинение за всяко нещо, което правя. Но някак си се чувствам длъжна да кажа защо мисля така или защо правя определено нещо. Мисля си, че може би ще остана неразбрана, че ще изглеждам странно. Нямам си и на идея защо се държа така, не знам детинско ли е, или какво, но щом започна да се оправдавам и обяснявам, всички спират да ме слушат. А пък аз се сдухвам и ми става много тъпо, защото наистина искам да се променя.

Днес за първи път с Гери си говорихме от много време насам. Ама си говорехме истински, а не както обикновено. Откровено, а не плоско и безсмислено. И някак си се почувствах много носталгично, сякаш още беше 2011 или 2010. Тези години бяха хубави, но тогава не го осъзнавах. Мислех си колко по- хубаво щеше да бъдещето. Е да, да, ама не. Сега всичко е по-сложно. Но незнам дали бих искала да бъда онова момиче, което отдавна се е загубило някъде по пътя. Сега, дори при всичко, което смятам за сбъркано, незнам, не бих се върнала тогава. Та, по темата за първи път от няколко месеца почувствах гери като приятелка, а не само като позната. Знам, че и двете сме се променили много и трябва доста да се стараем да си опазим приятелството, защото като се виждаме един път седмично, е трудно да запазиш връзката, която си имал някога с даден човек. Но ако и двете се опитаме мисля, че може и да си останем много близки.

Тотално off-topic, вчера за първи път в живота си ядох нутела. Believe it or not, не беше нещо толкова уникалностъписващо вкусно, но поне бурканчето е сладко. И само за информация, не казвам, че не беше вкусно. Беше супер на вкус, но не бих дала още 5 лева за втори буркан. Не мисля че си струва, като знам откъде да видя как да си го направя сама.

И незнам как да приемам факта, че през последния час на repeat слушам кавъра на skinny love от ед шийран. Депресиращо или успокояващо?
И btw, гледах 'аз, проклетникът' тъй като тез прекрасни жълти човечета са нечовешко сладурски и филмчето беше екстра.

баба марта+some things to say.

И така, първата ми публикация за годината е на първи март. Не знам как го реших, но тъй като нямах идеи или дори така да се каже желание да се оплаквам, го отлагах винаги за следващия първи и така си и остана. А сега нали ми е дошъл мерака да пиша през ден или дори, дай Боже, всеки ден, въпреки, че ще са кратки простотии, ми става ми едно такова хубаво.
Та, честита Баба Марта на всички, и ви изпращам виртуални мартеници на всички. Знам, че е много дебилно, но с Поли днеска раздавахме на малките деца мартенички. Нещо имахме нужда да се почустваме добри някак си. А това й беше последен ден в това даскало и ми не мога да обясня точно какво ми каза, защото честно казано понякога леко забравям да слушам какво ми говорят останалите. It isn't personal, just so you know. ;d
Така де, досега годината не започва с блясък и слънце, което леко ми съсипва високите очаквания за нещата, които искам да постигна, но пък идеята, че няма нищо интересно някак си ми вдъхва спокойствие, че не всичко се променя със скороста на светлината. If you know what I mean.
Да не забравя да спомена, че наскоро открих, че вече се обръщам кум себе си на английски, което ми се стори супер образователно. А всички останали просто ме гледаха супер странно. Което беше, как да го кажа по-деликатно, обезкуражаващо. Но, since i'm so stubborn, това не ме накара да спра. И не, не си говоря сама in public, а само когато ми е крайно скучно пред лаптопа. Тъй де, без да изпитвам търпението на хората около мен с дебилните си проблеми, изтезавам себе си. So funny.
Започнах да гледам и glee, изцяло на английски, без субтитри. И сериозно си шипвам финчел, just saying. Ама пък сама си се измъчвам сега, защото както всички знаем, не трябва да четеш какво пише в уикипедия за сериал, филм, книга, etc. защото много яко ще си прецакаш цялото изживяване. Но очевидно тогава съм била as dumb as a post, защото знам че в 4ти сезон всичко ще е някак различно и т.н., а мнението ми за промените е непостоянно. И определено се чудех дали да гледам 3ти сезон въобще, защото 2ри завърши толкова хубаво и добре за всички, е почти, но пък бях толкова любопитна, че ми трябваше само пет-минутен разговор с Лори, която е гледала 3ти и 4ти, за да го изтегля и да започна да го гледам. А btw сериала е супер интересен, а моментите, когато знам някоя песен и като се разпея..*гледа миловидно и пърха с мигли* ми става едно такова хубаво на душата. Абе "изпълва те топлина", ако мога така да го кажа по-литературно.
Тъй де, първи пост за 2013, да ми е честит. И баба Марта и всички останали празници и те да са ми честити и не само на мен и на всички хора, случайно попаднали на тази страница.
Айде всички да са здрави, весели, щастливи, с богат социален живот и там каквото те си знаея, че искат.

man, everything is different but me

note to self: click save after every sentence.
За трети път започвам този пост. Бях написала толкова много, че чак аз се очудих, но тогава кликнах някъде и blogger ме изпрати на майната си, натискам back и с тайна надежда поглеждам, а мястото за думите е празно. Издивях. А беше толкова хубаво написан! Ще го пиша довечера. Сега трябва да си вдигам парцалите и да ходя на плаж. brb.

Идеята е че ми е много кофти задето не честитих рождения ден на чоки, по какъвто и да е нормален начин. Така че, ок.

Крисе, честит рожден ден! Дано през тази година намираш повече причини да се усмихваш и дано лятото ти мине по най-добрия възможен начин. Дано да си less depressed, и да си намираш причини да продължиш да пишеш, защото ме инспайърваш и аз да продължа да пиша. И това е всъщност. И пак си казвам извиненията, че не го честитих по-рано, но честно казано в блога е много по-добре от да речем facebook. Защото депресира. И да, off topic. So happy sixteen years, нека продължаваш да си този готин човек, пожелавам ти да четеш повече и дано някой ден се видим на живо. ;3