Hello. How've you been? Good? Ok.
Дописа ми се. Пописах малко на лист, може скоро да го кача ако не го намразя. Както става с всичко, което някога съм създала с ръцете си. Тези дни като нямаше училище нямах причина да излезна от нас и съответно the majority of time бях на дивана и гледах ориндж каунти. И се изкарах извън нерви докато свърша първия сезон и се отказах. Гледах рандъм филми, които бяха доста прилични и някак си ме оставиха с много филосовски, ако мога така да ги нарека въпроси относно живота и мен самата. И много се обърках във всеки смисъл на думата. Някак си за няколко дни успях да преосмисля какво е важно за мен, какво ме натоварва много психически и кое ме кара да се чувствам на семдото небе. И не знам дали съм готова да споделям с интернет или с когото и да е било тези мои мисли, защото не съм сигурна в тях. Не съм сигурна, че искам да поема риска и да видя по какъв начин това ще се отрази на монотонното ми ежедневие. Не знам нищо и най-страшното е че не знам дали съм готова да призная дори на себе си някои от тези неща, тъй като те биха могли да променят всичко в преносен и пряк смисъл.
Та, утре имам тест в аво. Реве ми се. Предпоследната събота, която ще пропилея като седя в една стая с още осем човека, които искат да разберат всяка дума, независимо къде я видят. Няма повече Мила и постоянното разсейване и чакане на почивките като малки деца на коледа.
Относно приятелите единственото, което мога да кажа е, че ме побъркват. С тази несигурност, уклончивост, напразни обещания и непостоянност не мисля, че ще издържа още дълго.
Бях доброволец, btw. За втора година на софийския фестивал на науката в заимов, парка. От 14 до 17. Беше много по-приятно, но и толкова по-неорганизирано от миналата година. Имаше презентации вътре в театъра, на главната и на камерната сцена. Аз си отвисях и четирите дни на камерна и си правих компания с персонала от театъра, които бяха супер готини хора. имаше двойно повече шатри отколкото миналата година, дойдоха много нови доброволци, видях се с някои от миналата година, имаше супер много деца и родители, беше доста голяма каша, но беше много живо и весело. Харесва ми, когато виждам деца, които се интересуват от заобикалящия ги свят и науката. Не че аз съм толкова научно настроена, но честно този фестивал е прекрасно място да се запознаваш с нови хора. Плюс, дават ти обяд и вечеря, така че си заслужава откъдето и да го погледнеш. Евалата за организаторите и за всичкия екип, презентаторите и доброволците(най-вече, не че съм пристрастна). Това е живота ми в общи линии през последните няколко семдици. Приятен живот от мен.
Криси
5/22/2015
5/02/2015
промяна, maybe?
Здрасти. Не знам как да започна, обстановката ми е непозната, отвикнала съм да си изливам душата. Три часа е и всички спят, но аз не мога да мигна. Искам отново да пиша в този блог. Не искам да се връщам назад и да чувствам как е можело да стане нещо много повече, а аз сама да съм се прецакала. Искам нов старт. Ако може, де. Искам този блог да стане едно цяло с мен и да не се преструвам. Напоследък много често ми се случва да не съм напълно искрена, но тук няма кого да предпазвам или да внимавам какво говоря.
Имам нужда от душевен отдушник, защото хората които познавам са прекалено заети със себе си, че да ми обърнат внимание. Не мисля, че това е отношение между хора, които са близки по един или друг начин, тъй като връзката между двама души трябва да е двустранна, иначе не се получава. И това е проблема при мен. Прекалено много давам от себе си за отношенията с хова, които очевидно се интересуват от мен само когато им потрябвам или когато са недоволни от мен. И именно това ме изкарва извън нерви. И винаги си повтарям, че трябва да се променя, но никога не ми се получава. Винаги тъпча на едно и също място и повтарям една и съща грешка отново и отново. Нямам някакъв определен случай, за да пиша това, но от много време ме мъчи и не знаех начин, по който да го изразя, така че да не ме разберат погрешно. Всеки е егоист малко или много и иска внимание за себе си, но Какво аз нямам ли право на внимание и изслушване? Не мога да разбера хората понякога.
Стига толкова за хора, които не го заслужават. В началото на този месец бях на екскурзия с още няколко човека от моя клас, дванайсетокласници и доста от набор 98. Честно това бяха десетте най- хубави дни за цялата минала година и началото на тази. Официално се водеше до Франция и Швейцария, но беше с автобус, така че минахме и през Сърбия, Хърватия, Австрия, Италия и мисля че забравям някоя държава. От хотелите не се оплаквам много, защото бяха чисти, но кофтито беше че стаите бяха доста малки. Хората, с които се запознах или сближих на тази екскурзия са големи пичове, можеш за много неща да си говориш с тях и белот се играеше и пиене се лееше, даже и самодиви търсихме (напълно символично, защото нямаше как да излезем от оградата на хотела). Париж беше великолепен, много приятна атмосфера и донякъде имах дежа-вю в един момент, което го осъзнавам чак сега и се чувствам доста странно по тази причина. Женева и Лозана ми взеха очите, езерото, Алпите, зеленината и чистотата ми останаха завинаги в сърцето. Десетте дни ми бяха супер щастливи, като изключим факта, че абсолютно винаги, независимо с кого съм, закъснявах за автобуса и ми се навикваше от учителите всеки път съответно. Видях много от западна Европа и разликата с България е осезаема, можеш да почувстваш, че не си удома, но те преизпълват емоции и гледки и забележителности. Краткото ми пребиваване там мина твърде бързо и ако можех да се върна бих със сигурност.
Училището ме смазва от друга страна. Сега всички са решили, че е перфектен момент да наблъскаме по пет контролни и теста в една седмица, да дадем домашно, понеже цяла година спахме та да имат учениците някакви оценки да не е без хич. На никой учител не му пука дали ти ще имаш три или четири за срока или годината, дали на теб ти трябва и дали това може да ти съсипе бъдещето. Те гледат само да изкарат годината, а и ние правим същото, само че под натиска на родители и университети, искащи високи дипломи и добри резултати. А това няма как да стане ако искаш да спиш по 8 часа, че и по-малко и евентуално, пак казвам, ЕВЕНТУАЛНО да си отвисиш на пейката пред 18то с приятели и бира до 9 и нещо няколко дни в семдицата. И не мисля, че не се старая, защото си скъсвам гъза от учене, но никой това не го вижда, всички само искат да знаят дали имам отлични оценки. От доста отдавна съм се примирила с факта, че училището е зле организирано и внушава на децата определен модел на мислене и държание, който не върши работа при всеки човек.
Като цяло април беше доста приятен месец, имах тук там някои кофти дни и настроения, но съм си поставила за цел да поддържам реалистичвн поглед върху света и хората. Дано слънцето и приятните дни с приятели са повече и дано се оправя с душевните терзания по-лесно.
Криси
Имам нужда от душевен отдушник, защото хората които познавам са прекалено заети със себе си, че да ми обърнат внимание. Не мисля, че това е отношение между хора, които са близки по един или друг начин, тъй като връзката между двама души трябва да е двустранна, иначе не се получава. И това е проблема при мен. Прекалено много давам от себе си за отношенията с хова, които очевидно се интересуват от мен само когато им потрябвам или когато са недоволни от мен. И именно това ме изкарва извън нерви. И винаги си повтарям, че трябва да се променя, но никога не ми се получава. Винаги тъпча на едно и също място и повтарям една и съща грешка отново и отново. Нямам някакъв определен случай, за да пиша това, но от много време ме мъчи и не знаех начин, по който да го изразя, така че да не ме разберат погрешно. Всеки е егоист малко или много и иска внимание за себе си, но Какво аз нямам ли право на внимание и изслушване? Не мога да разбера хората понякога.
Стига толкова за хора, които не го заслужават. В началото на този месец бях на екскурзия с още няколко човека от моя клас, дванайсетокласници и доста от набор 98. Честно това бяха десетте най- хубави дни за цялата минала година и началото на тази. Официално се водеше до Франция и Швейцария, но беше с автобус, така че минахме и през Сърбия, Хърватия, Австрия, Италия и мисля че забравям някоя държава. От хотелите не се оплаквам много, защото бяха чисти, но кофтито беше че стаите бяха доста малки. Хората, с които се запознах или сближих на тази екскурзия са големи пичове, можеш за много неща да си говориш с тях и белот се играеше и пиене се лееше, даже и самодиви търсихме (напълно символично, защото нямаше как да излезем от оградата на хотела). Париж беше великолепен, много приятна атмосфера и донякъде имах дежа-вю в един момент, което го осъзнавам чак сега и се чувствам доста странно по тази причина. Женева и Лозана ми взеха очите, езерото, Алпите, зеленината и чистотата ми останаха завинаги в сърцето. Десетте дни ми бяха супер щастливи, като изключим факта, че абсолютно винаги, независимо с кого съм, закъснявах за автобуса и ми се навикваше от учителите всеки път съответно. Видях много от западна Европа и разликата с България е осезаема, можеш да почувстваш, че не си удома, но те преизпълват емоции и гледки и забележителности. Краткото ми пребиваване там мина твърде бързо и ако можех да се върна бих със сигурност.
Училището ме смазва от друга страна. Сега всички са решили, че е перфектен момент да наблъскаме по пет контролни и теста в една седмица, да дадем домашно, понеже цяла година спахме та да имат учениците някакви оценки да не е без хич. На никой учител не му пука дали ти ще имаш три или четири за срока или годината, дали на теб ти трябва и дали това може да ти съсипе бъдещето. Те гледат само да изкарат годината, а и ние правим същото, само че под натиска на родители и университети, искащи високи дипломи и добри резултати. А това няма как да стане ако искаш да спиш по 8 часа, че и по-малко и евентуално, пак казвам, ЕВЕНТУАЛНО да си отвисиш на пейката пред 18то с приятели и бира до 9 и нещо няколко дни в семдицата. И не мисля, че не се старая, защото си скъсвам гъза от учене, но никой това не го вижда, всички само искат да знаят дали имам отлични оценки. От доста отдавна съм се примирила с факта, че училището е зле организирано и внушава на децата определен модел на мислене и държание, който не върши работа при всеки човек.
Като цяло април беше доста приятен месец, имах тук там някои кофти дни и настроения, но съм си поставила за цел да поддържам реалистичвн поглед върху света и хората. Дано слънцето и приятните дни с приятели са повече и дано се оправя с душевните терзания по-лесно.
Криси
Абонамент за:
Коментари (Atom)
