'This is England'. Or is it?

Hello there.
So. Today in Film studies we were looking at British social realist cinema and the film used as a case study was This is England. Also, today is 03/03, which means that it is Bulgaria's liberation day. And because of the aforementioned statements I thought about nationalism and what the implications of it may be. I may be spoiling the film a lot here, so if you hate someone doing that, feel free to leave. I won't be mad. Honestly. Back to the topic. In the film, the protagonist was a kid, Shaun, whose father died in the Falkland's war. He is bullied in school but then meets a group of skinheads, who are surprisingly welcoming towards the little guy. They become very close and all is well until Combo, a racist and psychotic guy shows up. He turns out to be someone from Woody's past and also a skinhead but that is really irrelevant now. He recruited a few of Woody's group to go join the National Front party after a long speech filled with radical nationalism and shit talking about immigrants. Pukey, (btw, I didn't recognise his face at first, but I was thinking how I've seen those crooked teeth before and I realised it was Jack O'Connell about halfway through the film, lol) wasn't as affected by the speech Combo gave as Shaun. On one hand he is a young boy and as such he most probably thinks that what someone older than him knows more, even though he has sort of a rebel act throughout the film. On the other hand, he lost his father fairly recently to the time in which the film was set and he latched onto the first guy who showed him attention. Lots of partying, underage drinking, smoking and a weird kiss between a 12yo. (Shaun) and a 16yo. (Smell) later I had a feeling something bad was going to happen (and yes, I do realise I sound like a cheesy film reviewer). But boy, that was more than what I expected. So, what happened was Combo got tuned down by Woody's girlfriend Lol and in his self-pity he decided to get high (surprise, surprise). He met Milky (a black dude from Woody's group, who he offended on multiple occasions before) and asked him for weed. So, fast forward a couple of hours, they are high AF, sort of drunk and Milky starts talking about his big family. Combo seemed saddened by that story but then he lashes out and starts beating Milky. He kills him and Shaun watches and then is asked to leave. But when he returns he sees that his friend is dead and Combo starts regretting what he did but it was too late, obviously. Later on, Shaun is shown where he started, alone, near the beach. Only this time he has the flag of England Combo gave to him. He throws it in the ocean and the film ends with a close up to his face, looking straight in the camera. What got me though is that right after the screen went black, there was a 'in memory of' and a name which I've never heard before. But then, when the end credits started I realised that this person's surname was the same as the actor who played Shaun. The film was released in 2006 and the year of death was 2005. At the time I didn't think much of it but an hour ago I found out it was his mom that had died. And he was 12. Sad, isn't it? So, I know my posts have never had much structure or were very nicely written, but I think this one might matter more than all the shit I had written about in the past. After that film I felt sad but not in a bad way. I felt the sadness of realisation, if there is such thing. I sat there thinking about how this film was literally what I thought of England before I came here. Nationalism, old brick buildings with lots of shitty graffiti on them, the specific style in which people dressed. But I was also seeking that inclusiveness and open-mindedness that I have never experienced back home and that I thought I needed desperately. So, yeah, there are old buildings, there are shitty graffiti, there is nationalism (or at least enough for Brexit to happen), but also there is that community feel and the lack of judgement I was seeking. I would be lying if I say I don't like it here. I sometimes feel unwanted though, and that is one shit of feeling. I am not blaming anyone for that though because I'm pretty sure it's just me being my too messed up self. Back to the topic, I am starting to see that every country has national pride and national holidays and national cuisine and whatever the fuck else. But why? Why should you be proud of the mere accident that you were born in that specific piece of land? Yeah, everyone wants to belong somewhere, but why think you are greater than everyone else? What makes one better than someone else? And I'm not a saint in any shape or form. I have caught myself thinking the same things everyone else is, but however ashamed I may be, I am writing about it. And I want to change it. Example for me personally is Middle Eastern people. And I am refusing to call them either refugees or illegal immigrants. Yes, there is a war conflict there, yes, some of them are running from a war, but some of them are using that excuse to find a better life and to be honest, I don't blame them. Everyone is looking for what they don't have, for something they think would be better. I'm not saying that I am racist, nor hostile towards those people. However, because of things I've seen on the news, what my parents have told me and what is actually happening in real life, I am wary towards them. Which makes me feel really bad and hypocritical, because I am a strong believer that everyone deserves to be treated equally. I am trying to change though, so hopefully one day I would be free of most prejudices I have for people in general (I have a feeling one could never be fully open to everyone but I wish it was like that.). I think that hatred for 'the other' is, sadly, deeply rooted in everyone's conscious, just some choose to not let it take over. And here I'm going to accuse all of our ancestors, relatives, parents that they have not done a very good job of teaching kids tolerance. However, it is not only their fault. The media presents events and 'others' so it creates an entertaining programme, which attracts viewers, which attracts money. And with that I don't mean that one should stop watching TV or reading the newspaper. I mean quite the opposite actually, more people should be ready to piece up information from as much different sources to get to the truth. (if anyone is still reading, I know this sounds like a shitty conspiracy theory, but bear with me, please) Back to nationalism though. Being proud of 'your country'. It sound silly when you think about it. Do you own the country? Do you feel like a part of this group of over a million (in UK's case 64 million) people? Can you even feel included, when there is no possible way you could even know every person in that nation. In my other module, I was introduced to Benedict Anderson's 'Imagined Communities'. In his book he focuses on the nation as an imagined community. I had never looked at nations and thought, yeah, but what the hell is a nation? Why were they formed? What is the purpose for millions of people to hate others, kill and die for their country? (finally some connection to the film) I hate to say this (and it could sound offensive but I really don't mean it that way) but dying for your country? Really? Yes, it may have some personal significance and that is absolutely fine with me, but if you think you are doing it for the greater good, do you really think this is the best way to make someone proud of you? (before I started university I never thought about topics such as the many mentioned in this post and now, six months later, I have developed a passion for discussions on hard and sensitive topics, if you hadn't noticed) So, I was thinking... Tonight there is this event for the 3rd March for the Bulgarian Liberation Day. And at first I was reluctant whether I should go or not (because tbh, I only get along with three people out of all the Bulgarians). And now I am even more torn. I think that yes, what our ancestors have done in the past is amazing and we should always remember all the sacrifices and hundreds of years in thrall they had to endure for us to be here. But also my initial thought was, well, Combo was also proud of his country and he wanted to protect it at any cost, does that make me a hypocrite? (if you hadn't noticed my self-confidence is non existent and is substituted by constant self-doubt) After thinking it through though, I realised that there is one little but significant difference - I am proud of the past. Our ancestors and everyone who made our life possible. I realised that for me, this day is more of a remembrance day for all the great people who created this country, and not because I am a nationalist. I prefer not to predict the future and Combo wanted to change it, he wanted to 'get his country back', which, again, doesn't make any sense to me, but I think I've already established that.
Now that I reached this point I'm scared to read through what I've written so I'll leave it as it is. I don't know why I felt the urge to write today but I'm sort of glad that I did. I forgot how nice it felt. Anyway, hope you enjoy/get something out of this rambling mess. Btw, this is only my opinion and even if at times I know I sound like a dick, I didn't mean for it to be offensive. Anyhow, hope you have a good day! :)
PS: I am an unorganised mess and have just got around to posting this.

So it's over. I can't believe it.

Everything comes to an end, though. And I'm not sure I am ready to accept it.

Гимназията се оказа не толкова гадно място, колкото очаквах. Big surprise, I know. Намерих супер яки хора. Започнах да разбирам повече за себе си и за другите около мен. Това, което мислех за света се промени изцяло и не знам дали това ми харесва или не. Но общо взето съм си същото объркано същество от 2011, което намираше утеха в blogger.

Все още не разбирам напълно какво значи това, че съм завършила. Не се чувствам по-мъдра, зряла или готова за живота като цяло. Вчера, като никога, си изревах очите, защото осъзнах, че хората, които ми станаха по-близки от семейство, няма да са вече в класната стая, няма да ги виждам във всеки възможен момент. Вече ми липсват ужасно много, а все още имаме няколко месеца, в които искрено се надявам да се виждаме. Но също така днес разбрах колко е важно да срещнеш такива хора. Да си готов на наистина всичко за някой е неописуемо чувство. Може би точно това е щастието, към което се стремя. Да знаеш, че има някой, готов да те подкрепи, без значение от обстоятелствата. :) Въпреки че сме се карали много, и на моменти не сме се понасяли, сме успели да оставим това зад гърба си и сме останали близки.

За мен беше истинско удоволствие да уча в 18 СОУ. Да, учителите ни натягаха да учим до последния ден от 12ти клас, но мисля, че си заслужаваше. Въпреки че не си давах много зор, пак успях. Завърших. Край и едно голямо благодаря на всички, които направиха годините там такова приключение.

Най-странното е, че дори на матурата не гледах като на важен изпит, ами по-скоро на тест, от който почти нищо не зависи. Denial is a thing apparently. Също така на изпращането и на бала не се чувствах тъжна точно по тази причина. Отказвах да приема, че някой ме кара да напусна онова познато място, което играеше ролята на safe place за мен.. Не че не обичам промяната, но факта, че трябва да оставя едни от най-важните хора в живота ми зад гърба ме ужасява.

*off topic: Нещо, което открих тази година за себе си е това, че имам нужда от нещо за правене, защото в противен случай започвам да затъвам. Започвам да губя желание за живот, започвам да мисля повече и да се съмнявам все повече в себе си и във възможностите си, което не води до нищо хубаво, разбира се. Но също така осъзнах, че мога много повече, отколкото мисля. *

Но същевременно съм щастлива, че живота е пред мен. Ще уча в Англия, btw. И нямам търпение да замина, но също така не искам да оставям това, което имам тук. Но нямам особено голям избор, пък и може и да е хубаво да се измъкна от ежедневието и да си създам ново. Да видя и аз свят :D Много ми е интересно какви хора ще срещна там и дали ще си допаднем, н също така много ме е страх от неизвестното.

Извинявам се, че този пост загуби смисъла си още в началото, но какво да се прави. Поне мислите в главата ми започват да се нареждат. Е, пожелавам си едно изпълнено с емоции лято, което да помня цял живот.

Криси

Hi.
In the past couple months I have discovered a lot of things that I guess I was not ready to accept about myself and the ones around me. I found out that I have been spiraling downwards with the speed of light. Also I realized that I am constantly lonely but value my alone time all too much for my own good. Everyone I love goes to their hometown and leaves me stay here in this stupid grey city. And yes, I do have unresolved abandonment issues.

I found out that I hate staying in my house when my parents are home. Not that I do not love them but I know that 1)they will never accept who I am. 2)my mom is way too attached to me while I have never felt a connection with her. 3)I honestly am bothered by their presence and feel like an animal in a cage when they are seated around me which I do know is ridiculous but cannot change that overwhelming feeling. 4)they never EVER leave me alone in my room and apparently never understood knocking as a concept.
So unsurprisingly I spent the holidays at home with the parents. Christmas was nice and chill but when I had to stay at home for New Years I wanted to cry. And I am far from exaggerating. This is so far the worst and most boring night and this is not the worst part. After it both my mom and my dad asked me if I enjoyed it and that they had so much fun. And I had to lie as usual. Fuck. I hate lying to them but for some topics I do not really have a choice. Additionally, I know that in nine months I will go to university and I know that my mother will probably not handle my absence very well. And I hate the fact that I can not be myself in front of them because I am a sucker for acceptance and fucking empathy.

Also the friends issue.. This is a problem I found in the beginning of the summer vacation actually. That I grow so close to some people that I develop a sort of addiction to them and need to see them as much as possible. And I guess this can relate to the fact that I am excessively lonely and need other people's validation to feel whole. But then I did not pay that much attention to that. However once the winter vacation came close I started to grow more and more anxious about whether I will be able to handle two weeks basically abandoned by my friends. Also there was the fun factor. They were going to be having amazing parties and get-together's and I did not even have anyone to go out with. At first I was so grumpy and weird but after a couple days I came to the realization that the family I have chosen for myself was much more important than the people that actually created me. And yes, I do understand that this is an awful thing to say but in my case it is true as much as I wish for it to not be.

Also there is something else which I am still not ready to talk about. The hell, I am not even ready to admit it to myself but that is whole different story. Even just writing this has gotten me in a state where my palms are sweating and my heart is pounding. It is ridiculous and pathetic of me but sadly I value others' opinion way too much. Sorry. When I am ready to share I will, I promise.

On a brighter note, I have spent the last week reading various fanfictions and rereading some as well. Also I started watching Arrow and Orphan Black and the Blacklist and oh my, the last one is a serious mind fuck. I love all of them so far and hope nothing bad happens to my favorite characters.

Finally, I will talk about the future and all the shit it brings. First of all sorry this is in English, but I couldn't even start in Bulgarian so I am just rolling with it. Also I got my first conditional offer from an UK university and I have mixed feelings about it. Like yes, I would love to go there meet people, have fun and even just studying sounds appealing. But how am I supposed to leave all my friends back here? Am I going to be the same person there that I am here? Will I make actual friends? Will I like the vibe and surroundings? I still do not have any answers for those questions or even a vague idea of what I want to do in the future but as the language change this may be for the best I guess.

Also, 2016, please be less full of shit.

Kristina

Disappointment.
Нали знаеш онова усещане? Когато знаеш, че ти би дал всичко за някого и да усетиш, че ответната реакция никога няма да бъде същата. Боли, когато те разочароват и това чувство трудно си отива. Дори и най-малките неща могат да оставят голям отпечатък върху някого. И да, в по-голямата част от живота си съм била разочарована от близките ми хора, защото винаги боготворя останалите, като подкопавам себе си в процеса. И когато те направят грешка или истинската им същност не е това, което съм си представяла се разочаровам от тях и започвам да се съмнявам в собствената си преценка.
Още по-болезнено е когато сам разочароваш себе си. Когато знаеш, че би могъл да направиш много повече, да се справиш много по-добре, но по стечение на някакви обстоятелства нещата не са се развили по начина, по който си искал. Да слагаш прекалено високи критерии за себе си не е нормално за един човек и най-често някой друг е подтикнал това разрушително поведение. Веднъж перфекционист, винаги перфекционист. Не го пожелавам на никого. И това не значи, че трябва да си старателен и последователен, това е желанието всичко да стане точно така, както ти сам си го представяш. И когато се случи нещо, което се разминава с твоите очаквания започваш да затъваш. Може да не говориш за това, но си разочаровал единствения човек, който е с теб непрекъснато, а именно себе си. И това разочарование се трупа и трупа, докато не прерасне в нещо много по-тъмно и зловещо.
Да знаеш, че не можеш да оправдаеш очакванията на едни от най-важните хора в живота ти е едно от най-шибаните чувства на тази земя. То е разочарование, то е болка, то е наказание, което сам си налагаш, което може и да е абсолютно безсмислено, но в даден момент е единственото, което можеш да направиш, защото се чувстваш отчаян и безполезен. И то може да е метафорично, в смисъл правиш си празни обещания, псуваш се наум, а може и да е истинско наказание, например отказваш се от нещо, което не се разделя от теб, например телефон/лаптоп, или може да стигне до крайност да удряш една стена в продължение на няколко часа, докато не ти посинеят ръцете и други. Да, може и да има хора, които се справят далеч по-добре с това, но това е моето лично преживяване от може би има-няма 17 години и засега не съм намерила по-добро от това. Лично мое мнение е, че не трябва да имаш високи очаквания, на основата на стари лаври, тоест ако в миналото си се справял добре, да кажем в училище, това не значи по никакъв начин, че и в момента ще се справяш добре и ще е края на шибания свят ако не изкараш шестица по нещо. Уау. Да, човек съм, благодаря за разбирането, няма що. Както и да е.
Stream of consciousness/rant за живота и други подобни.

Криси

Hello. How've you been? Good? Ok.
Дописа ми се. Пописах малко на лист, може скоро да го кача ако не го намразя. Както става с всичко, което някога съм създала с ръцете си. Тези дни като нямаше училище нямах причина да излезна от нас и съответно the majority of time бях на дивана и гледах ориндж каунти. И се изкарах извън нерви докато свърша първия сезон и се отказах. Гледах рандъм филми, които бяха доста прилични и някак си ме оставиха с много филосовски, ако мога така да ги нарека въпроси относно живота и мен самата. И много се обърках във всеки смисъл на думата. Някак си за няколко дни успях да преосмисля какво е важно за мен, какво ме натоварва много психически и кое ме кара да се чувствам на семдото небе. И не знам дали съм готова да споделям с интернет или с когото и да е било тези мои мисли, защото не съм сигурна в тях. Не съм сигурна, че искам да поема риска и да видя по какъв начин това ще се отрази на монотонното ми ежедневие. Не знам нищо и най-страшното е че не знам дали съм готова да призная дори на себе си някои от тези неща, тъй като те биха могли да променят всичко в преносен и пряк смисъл.

Та, утре имам тест в аво. Реве ми се. Предпоследната събота, която ще пропилея като седя в една стая с още осем човека, които искат да разберат всяка дума, независимо къде я видят. Няма повече Мила и постоянното разсейване и чакане на почивките като малки деца на коледа.
Относно приятелите единственото, което мога да кажа е, че ме побъркват. С тази несигурност, уклончивост, напразни обещания и непостоянност не мисля, че ще издържа още дълго.

Бях доброволец, btw. За втора година на софийския фестивал на науката в заимов, парка. От 14 до 17. Беше много по-приятно, но и толкова по-неорганизирано от миналата година. Имаше презентации вътре в театъра, на главната и на камерната сцена. Аз си отвисях и четирите дни на камерна и си правих компания с персонала от театъра, които бяха супер готини хора. имаше двойно повече шатри отколкото миналата година, дойдоха много нови доброволци, видях се с някои от миналата година, имаше супер много деца и родители, беше доста голяма каша, но беше много живо и весело. Харесва ми, когато виждам деца, които се интересуват от заобикалящия ги свят и науката. Не че аз съм толкова научно настроена, но честно този фестивал е прекрасно място да се запознаваш с нови хора. Плюс, дават ти обяд и вечеря, така че си заслужава откъдето и да го погледнеш. Евалата за организаторите и за всичкия екип, презентаторите и доброволците(най-вече, не че съм пристрастна). Това е живота ми в общи линии през последните няколко семдици. Приятен живот от мен.

Криси

промяна, maybe?

Здрасти. Не знам как да започна, обстановката ми е непозната, отвикнала съм да си изливам душата. Три часа е и всички спят, но аз не мога да мигна. Искам отново да пиша в този блог. Не искам да се връщам назад и да чувствам как е можело да стане нещо много повече, а аз сама да съм се прецакала. Искам нов старт. Ако може, де. Искам този блог да стане едно цяло с мен и да не се преструвам. Напоследък много често ми се случва да не съм напълно искрена, но тук няма кого да предпазвам или да внимавам какво говоря.
Имам нужда от душевен отдушник, защото хората които познавам са прекалено заети със себе си, че да ми обърнат внимание. Не мисля, че това е отношение между хора, които са близки по един или друг начин, тъй като връзката между двама души трябва да е двустранна, иначе не се получава. И това е проблема при мен. Прекалено много давам от себе си за отношенията с хова, които очевидно се интересуват от мен само когато им потрябвам или когато са недоволни от мен. И именно това ме изкарва извън нерви. И винаги си повтарям, че трябва да се променя, но никога не ми се получава. Винаги тъпча на едно и също място и повтарям една и съща грешка отново и отново. Нямам някакъв определен случай, за да пиша това, но от много време ме мъчи и не знаех начин, по който да го изразя, така че да не ме разберат погрешно. Всеки е егоист малко или много и иска внимание за себе си, но Какво аз нямам ли право на внимание и изслушване? Не мога да разбера хората понякога.
Стига толкова за хора, които не го заслужават. В началото на този месец бях на екскурзия с още  няколко човека от моя клас, дванайсетокласници и доста от набор 98. Честно това бяха десетте най- хубави дни за цялата минала година и началото на тази. Официално се водеше до Франция и Швейцария, но беше с автобус, така че минахме и през Сърбия, Хърватия, Австрия, Италия и мисля че забравям някоя държава. От хотелите не се оплаквам много, защото бяха чисти, но кофтито беше че стаите бяха доста малки. Хората, с които се запознах или сближих на тази екскурзия са големи пичове, можеш за много неща да си говориш с тях и белот се играеше и пиене се лееше, даже и самодиви търсихме (напълно символично, защото нямаше как да излезем от оградата на хотела). Париж беше великолепен, много приятна атмосфера и донякъде имах дежа-вю в един момент, което го осъзнавам чак сега и се чувствам доста странно по тази причина. Женева и Лозана ми взеха очите, езерото, Алпите, зеленината и чистотата ми останаха завинаги в сърцето. Десетте дни ми бяха супер щастливи, като изключим факта, че абсолютно винаги, независимо с кого съм, закъснявах за автобуса и ми се навикваше от учителите всеки път съответно. Видях много от западна Европа и разликата с България е осезаема, можеш да почувстваш, че не си удома, но те преизпълват емоции и гледки и забележителности. Краткото ми пребиваване там мина твърде бързо и ако можех да се върна бих със сигурност.
Училището ме смазва от друга страна. Сега всички са решили, че е перфектен момент да наблъскаме по пет контролни и теста в една седмица, да дадем домашно, понеже цяла година спахме та да имат учениците някакви оценки да не е без хич. На никой учител не му пука дали ти ще имаш три или четири за срока или годината, дали на теб ти трябва и дали това може да ти съсипе бъдещето. Те гледат само да изкарат годината, а и ние правим същото, само че под натиска на родители и университети, искащи високи дипломи и добри резултати. А това няма как да стане ако искаш да спиш по 8 часа, че и по-малко и евентуално, пак казвам, ЕВЕНТУАЛНО да си отвисиш на пейката пред 18то с приятели и бира до 9 и нещо няколко дни в семдицата. И не мисля, че не се старая, защото си скъсвам гъза от учене, но никой това не го вижда, всички само искат да знаят дали имам отлични оценки. От доста отдавна съм се примирила с факта, че училището е зле организирано и внушава на децата определен модел на мислене и държание, който не върши работа при всеки човек.
Като цяло април беше доста приятен месец, имах тук там някои кофти дни и настроения, но съм си поставила за цел да поддържам реалистичвн поглед върху света и хората. Дано слънцето и приятните дни с приятели са повече и дано се оправя с душевните терзания по-лесно.

Криси

Hello pt2

С роднините празнуваме рождението на един прекрасен човек-мен. Тъ, още ги чакам да се появят де, но те и без това винаги закъсняват. Не ми е особено празнично. Днеска бях по-голяма лигла от обикновено. От всяко нещо, рев. Да. 

Та, живота напоследък не е толкова лош. Слушам си 8tracks денонощно, даже sleep timer си пуснах снощи. 

Подръка на баба ми беше офис стол, понеже моя *ши паднеш и ше си разбиеш главата* мда. И кому беше нужно? Аз исках само един плейстейшън! Хах. Само. Ама неее. Трябва детето да има стол! Понеже аз не ставам от него, разбираш ли. 

След като писах първия hello пост, сутринта беше много хубава. Имаше слънце, което ми изгряваше буквално в очите. Дните от тогава не са ми направили особено впечатление. И btw, на капачката на един куинс, който пих вчера пишеше, цитирам: Не Се Оплаквай. Та tbh и аз бях решила да се опитам да го практикувам пък ще видим какво ще излезе. 

Искам да се погваля, че днес си сложих очна линия толкова перфектно, че е чак нереално, заклевам се. Много съм гордо ;3

Тъй като нашия клас по някакъв начин ще си говорим и пишем и etc с някакви деца от Гана, ikr? Една от нашия клас щеше да прави презентация и всеки и праща снимка и кратко описание. Снимката ок, пратих я, ама като се замислих, вече не знам как да се представя. Знам, че обичам ездата, музиката, филмите, сериалите и .. дотам. Няма нещо свързано с мян, което да не прави мен вече или съм прекалено и аз незнам, за да го видя. Честно, не мислях, че съм станала толкова mainstream teen. Винаги съм миалела по един малко изкривен начин и може би това е било по-различното, но сега не съм нищо. Когато си имах twilight, тогава имах героите, каста, самия филм, историята и всичко. Докато сега [..]

Както и да е.