So it's over. I can't believe it.

Everything comes to an end, though. And I'm not sure I am ready to accept it.

Гимназията се оказа не толкова гадно място, колкото очаквах. Big surprise, I know. Намерих супер яки хора. Започнах да разбирам повече за себе си и за другите около мен. Това, което мислех за света се промени изцяло и не знам дали това ми харесва или не. Но общо взето съм си същото объркано същество от 2011, което намираше утеха в blogger.

Все още не разбирам напълно какво значи това, че съм завършила. Не се чувствам по-мъдра, зряла или готова за живота като цяло. Вчера, като никога, си изревах очите, защото осъзнах, че хората, които ми станаха по-близки от семейство, няма да са вече в класната стая, няма да ги виждам във всеки възможен момент. Вече ми липсват ужасно много, а все още имаме няколко месеца, в които искрено се надявам да се виждаме. Но също така днес разбрах колко е важно да срещнеш такива хора. Да си готов на наистина всичко за някой е неописуемо чувство. Може би точно това е щастието, към което се стремя. Да знаеш, че има някой, готов да те подкрепи, без значение от обстоятелствата. :) Въпреки че сме се карали много, и на моменти не сме се понасяли, сме успели да оставим това зад гърба си и сме останали близки.

За мен беше истинско удоволствие да уча в 18 СОУ. Да, учителите ни натягаха да учим до последния ден от 12ти клас, но мисля, че си заслужаваше. Въпреки че не си давах много зор, пак успях. Завърших. Край и едно голямо благодаря на всички, които направиха годините там такова приключение.

Най-странното е, че дори на матурата не гледах като на важен изпит, ами по-скоро на тест, от който почти нищо не зависи. Denial is a thing apparently. Също така на изпращането и на бала не се чувствах тъжна точно по тази причина. Отказвах да приема, че някой ме кара да напусна онова познато място, което играеше ролята на safe place за мен.. Не че не обичам промяната, но факта, че трябва да оставя едни от най-важните хора в живота ми зад гърба ме ужасява.

*off topic: Нещо, което открих тази година за себе си е това, че имам нужда от нещо за правене, защото в противен случай започвам да затъвам. Започвам да губя желание за живот, започвам да мисля повече и да се съмнявам все повече в себе си и във възможностите си, което не води до нищо хубаво, разбира се. Но също така осъзнах, че мога много повече, отколкото мисля. *

Но същевременно съм щастлива, че живота е пред мен. Ще уча в Англия, btw. И нямам търпение да замина, но също така не искам да оставям това, което имам тук. Но нямам особено голям избор, пък и може и да е хубаво да се измъкна от ежедневието и да си създам ново. Да видя и аз свят :D Много ми е интересно какви хора ще срещна там и дали ще си допаднем, н също така много ме е страх от неизвестното.

Извинявам се, че този пост загуби смисъла си още в началото, но какво да се прави. Поне мислите в главата ми започват да се нареждат. Е, пожелавам си едно изпълнено с емоции лято, което да помня цял живот.

Криси