take my hand tonight. let's not think about tomorrow.

lionheart or not?

.подозрително много от постовете ми си остават чернови, които никога на публикувам. Което е тъжно. Не намирам това убежище в думите вече. Премислям всичко по няклко пъти и просто не се получава. А всички около мен просто очевидно не ги интересува, че от 15ти съм излезнала точно три пъти, като едното беше до село. Така че то брои ли се? Предполагам, че не.
Измъчвам се със сериали и се опитвам да се откъсна от реалността колкото се може по-далеч. Не искам вече да съм аз и да съм на това място, от което не съм мръднала от два месеца. Може би ми дойде в повече. Незнам точно кое, но трябва да е така. Иначе не мога да си го обясня. На практика от два месеца не съм се чувствала себе си. Не бях осъзнала колко много се бях привързала към живота. Обикновеното аз е много антисоциално, не особено ентусиазирано, докато не му пуснеш сериал или някоя сносна книга, смръщено и дразнещо се същество. Но през няколкото неуспешни опита да възродя от пепелта блога, сближаването със спорта, за който портмонето ми се изпразваше всяка седмица, и изненадата, когато осъзнах, че с мони сме станали най-близкото, което аз мога да докарам за приятелство, имам чувството, че станах много жизнена, весела, влюбена във всичко и всеки. Но след това всичко се сгромоляса по-дълбоко отколкото някога е било и вече не мисля че нещата могат да станат много по-зле. Точно, когато куражът и самочувствието ми за способностите ми растеше главоломно, всичко започна бавно, парче по парче да се срутва.
Много хора ме питат защо изобщо влагам толкова много енергия, страст и пари в ездата. Ами незнам. Това просто в един момент стана такава част от живота ми, бях тотално влюбена в красотата и грацията, на която бях способна, по време на уроците, във възможността да се доближа до създание, което ми помагаше да летя. Честно, много ме дразни, когато някой ми каже'ми ти що просто не караш колело, нали поне няма да чистиш след него.'еми не. Не е същото откъдето и да го гледам. Може да съм супер мързелива и супер негрижовна към себе си, нещата си и другите хора. Но когато опре до грижата за животно, не мога да се удържа. Залива ме едно такова приятно чувство, когато се грижа за животно, било то морско свинче или кон. Да, грижите са ужасно много, но пък си заслужава. Както гласеше една снимка във инстаграм, (оу да, имам инстаграм, щото снимам цветя, простащини и селфита не за пред хора) hirses give us the wings we lack. Тъ и аз във тон с това и с любовта към всичко свързано със тоя спорт, това че в началото бях на ръба да се откажа, но се оказах по-решителна, отколкото очаквах да съм. Влезе ли ти веднъж под кожата това е. И сега. Сега просто много ми липсва. Ужасно много. Знам, че звуча като откачалка ама това е едната причина, поради която не искам да ходя на море. Не искам да забравям чувството, което изпитвах. Защото обикновено така се случва всичко. Изплъзва се и после ми коства нечовешки усилия да си върна познатото усещане, което дълго не съм изпитвала.
Объркана съм, но пък какво от това. Нали е лято. Това трябва да ме наорави ужасно щастлива, но всъщност ме плаши. Защото отново е средата на юли. И вече незнам къде наистина отлетя тази година.
Не е реално колко е крехък животът обаче. Едно обръщане и може вече да си мъртъв. Много трудно приемам идеята, че някой, който съм обичала, пряко или косвено, вече не е тук. Знам, че никога повече няма да ги видя, но чувството е много странно. Хем са там, хем ги няма. Спомените се разбъркват с настоящето и всичко става на каша. В един момент започваш да приемаш идеята и накрая рядко се сещаш за тях. Но когато си спомниш какви хора са били, всички спомени, които са ясни като бял ден изплуват и накрая всичко те смазва със силата си.
И това е. Хората си отиват. И най-парадоксалното е че живота продължава по абсолютно същия начин, както и когато тези хора са били живи.
И това е всичко. Незнам. Честно. Иска ми се да ревна, или да се засмея. Нещо. Защото усещам как всичко това се натрупва. Напластява се и когато пожелае да излезе наяве няма да е красиво.
И ще ставам психиатър. Решено е.